Какво е психотерапията?

Дали този толкова обширен термин може да бъде описан в едно изречение, статия, или книга? По-скоро не.
В следващите редове, ми се иска да очертая какво представлява психотерапията, засягайки, както широкото разбиране, така и моите лични възгледи над терапията.

Според общоприетото разбиране, психотерапията е метод, който лекува (по-късно ще отговоря какво лекува), който помага на човек да разбере по-добре себе си (своите чувства, мисли, емоции, преживявания, поведение) – личностно израстване. Вярвам, че всеки практикуващ специалист би дал сходно по смисъл, но все така различно обяснение какво е психотерапията. Защо? Защото сме различни хора, с различен поглед над една многоизмерна наука, в която и ние – терапевтите, сме подвласни на нашия личен опит, преживявания и емоции. За това и отговорът би бил различен. Базата данни от проучвания и статистика е важна, тъй като дава ясна рамка и гради множесто теории. Обаче не „данните“ и „статистиката“ се свързват с клиента в кабинета, а личността на терапевта, по-просто казано – човекът, който „стои“ зад професията психотерапевт. Най-лечебното в психотерапията не е терапевтичният метод, а човешкият контакт между клиент и терапевт. Между двама най-обикновени човеци.

В следващите редове, ще направя кратко разграничение между термините: психолог, психотерапевт, и психиатър.

Психологът е човек, който е завършил висше образование Психология. Психологията като академична дисциплина включва в себе си познаването на широка материя и боравене с терминология. Тук ще дам пример за част от дисциплините, които се изучават по време на университетското образование в това направление: Философия, Антропология, История на психологията, Социална психология, Експериментална психология, Детско-юношеска психология, Педагогика, Политология, Възрастова психология, Клинична психология, Психопатология, Физиология, Бизнес психология и човешки ресурси и т.н. Психологът може да се развие професионално във всяка една от изброените сфери, а може и в редица други.

Психотерапевтът е човек, който по образование трбява да има завършена магистърска степен Психология.
Не е задължително психологът да бъде психотерапевт, но психотерапевтът винаги (законово) трябва да бъде психолог (някои терапевтични школи допускат и медицинско образование). Психотерапевтът има допълнително образование, извън университетското, което му позволява да практикува като такъв. Съществуват множество терапевтични школи (Позитивна психотерапия, Когнитивно-поведенческа психотерапия, Психодрама, Хипнотерапия, Гещалт терапия, Семейна психотерапия, Психоанализа и пр.). Всяка една от тези школи борави със специфични за нея похвати. Всяка една школа цели терапия, но разполага с различен, специфичен за нея подход и „инструментариум“. Има множество изследвания, които сочат, че дадени терапевтични школи са по-подходящи при определени състояния, а други школи – при други. Тук, обче, пак се връщам, че най-лечебното в психотерапията е човешкият контакт между клиент и терапевт – повече, отколкото школата и инструментариумът.

Психиатърът по образование е лекар. Завършил е медицина и е специализирал Психиатрия, и може да предписва медикаменти при необходимост. Психологът и психотерапевтът не са лекари и не изписват медикаменти. В следваща статия ще разгледаме темата за Медикаментозното лечение и психотерапията – в кои случаи е необходимо и защо. Макар и по-рядко срещано, има психиатри, които са завършили терапевтична школа и са и психотерапевти. В моя опит, рядко работят и в двете направления, но едната материя им помага по-добре да разбират другата.

След като изяснихме значението на термините, се връщам на първоначалния въпрос. За отправна точка ще използвам етимологията на думата „психотерапия“ – от древногръцки „психе“ – душа и „терапея“ – лечение. Лечение на душата.
Тялото и душата са прекалено взаимосвързани, за да могат да се разглеждат като отделни части. Думата душа произлиза от дъх, а дъхът е свързан с дишането. Т.е. душата е това, което дава дъх и живот на човешкото тяло, невидимата жизнена сила. Етимологията на думата душа (нематерия) се свързва с физически процес – дишането. Когато тялото страда, психиката също бива засегната. Когато психиката страда, тялото също започва да преживява дискомфорт. Реален, физически – психосоматика. Всяка една емоция, която преживява човек, преминава и бива изживяна и от тялото. Щастието, например, се преживява през тялото като усещане за лекота, отпуснатост в мускулите, топлина в гърдите. Страхът, като свиване в стомаха, сковаване на тялото, ускоряване на пулса и дишането. Гневът, като прилив на горещина и стягане, зачервяване на лицето. Тъгата, като тежест в гърдите, „буца в гърлото“ и липса на енергия. Често пъти още преди човек да осъзнае, че преживява дадена емоция, той/тя вече я изпитва през тялото. Нашето тяло е най-бързият пътепоказател към емоциите и преживяванията ни. Една от функциите на психотерапията, е да научи клиента да разчита тези знаци, като по този начин започва да познава и разбира по-добре себе си. Да бъде емоционално интелигентен и осъзнат (в изборите си, поведението си, разбирането освен на себе си, и на околния свят).

Психотерапията НЕ дава бързи решения. Психотерапевтът НЕ дава съвети.
Терапевт, който дава съвети и напътствия какво клиентът да направи, или да не направи, в голям процент от случаите е по-скоро червен флаг за терапевта и етичните принципи на професията. Терапията цели постигане на самостоятелност у клиента и увереност във взимането на собствени решения (и понасяне на отговорност за тези решения – добри или лоши). Тази цел няма как да бъде изпълнена, ако терапевтът си позволи да влезе в ролята на наставник. Ежедневно получаваме съвети от роднини, партньор, приятели, колеги, познати.. как трябва да живеем, да мислим, да се държим, какви избори да правим и дори как трябва да се чувстваме. Ако тези съвети винаги помагаха, нямаше да има нужда от психотерапията. Точно заради това терапията се стреми да покаже и други, нови гледни точки, което само по себе си разширява хоризонта. Освен това, понякога е повече от достатъчно човек да бъде изслушан и отразен без да бъде подтикван към действие. Само по себе си предприемането на действие не е трудно, човек може да изготви план 1., 2., 3., 4…. какво да направи и да го направи. Трудно е да вземе решение да предприеме действие. Много често знаем какво трябва да направим, но не разбираме какви и кои са „онези“ неосъзнати сили, които ни държат в проблемна ситуация. Точно тук терапията е ценен ресурс в осъзнаването, себепознаването и разбирането на нас самите.
Парадоксът на „проблема“. Поставям думата в кавички, тъй като не винаги всеки един проблем бива всъщност проблем.  Парадокс е, защото хората винаги имаме някаква полза от така наречения „проблем“ (вторична изгода). На несъзнавано ниво човек винаги има изгода от повтарящи се във времето: конфликтна ситуация, отношения с неприятни хора, симптом и т.н. Понякога промяната крие в себе си много повече страх, несигурност и объркване, отколкото примиряването с неудовлетворяваща житейска ситуация. Тук идва моментът, в който през изследване на житейския опит на клиента, проследяване на детството и отношенията с родителите, той/тя успява да си обясни повтарящи се ситуации в живота или симптоми. Само по себе си, осъзнаването е лечебно, защото снема напрежението. Неизвестното, неясното покачва тревожността. Разбираемото, онова, което познаваме и разбираме, ни дава усещане за сигурност и предсказуемост. Можем да променим нещо само когато го познаваме. Когато знаем, какво е.
Терапията учи клиента на емоционално познаване на миналото си. Да преживява и изяснява детските си чувства. Да може да ги преживее като възрастен и да бъде съпричастен към страданието на совя по-малък Аз. Преживяването и приемането на собствената истина, освобождава от надеждата да открие в другите разбиращите и емпатични родители (, които е вероятно да не е получил/а като дете). Вече възрастните “деца” на много стриктни и изискващи родители, за които постигнатото никога не е достатъчно, често се стремят да угаждат на всички (, но не и на себе си), да се нагаждат спрямо околните и да “заслужат” тяхното одобрение. Зад всички тези усилия за нагаждане и отзивчивост, много “удобно” се скрива истинският, автентичният Аз на човек. Зад това какъв трябва да бъдеш, изчезва свободното, лично желание какъв/каква искам да бъда. Точно тук идва въпросът за автентичността в терапията.
Едва когато ние терапевтите, нямаме очаквания към клиентите, им даваме свободата да бъдат себе си. Когато нямаме очакване как да ни отговорят, или какво да мислят, защото така според нас е „редно“. Това е единственият начин, терапевтът да „позволи“ на човека срещу него да бъде себе си. Без да има очаквания.
Често ми се е случва да работя с някого и да попитам от какво има нужда в момента на говорене. Обикновено, след този въпрос, в стаята настъпва смут и объркване. Объркването често произтича от неспособността на клиента да разграничи собствените си потребности, което пък произтича от липсата на отразяване/ забелязване/ разбиране/ съобразяване с потребностите му/й от страна на родителите, когато е бил/а дете. Смутът често е продиктуван от несъзнаваното желание на клиента (всички хора го правим в някои ситуации) да отгатне какво ли си мисли терапевтът и какво ли очаква да чуе. Даже клиенти са ме питали директно: „Какво се очаква да кажа?“. Тогава давам примери от какво може да има нужда един човек, но и пояснявам, че няма как аз да знам от какво се нуждае човекът срещу мен и нямам абсолютно никакви очаквания за отговор. Особено липсата на очаквания у мен, буди изненада, а понякога дори раздразнение. И това е съвсем естествено. Когато сме научени да следваме точни инструкции и като малки сме били награждавани, когато ги изпълняваме дословно, несъзнавано започваме да очакваме, дори да се нуждаем, някой отвън да ни дава наставления и съответно похвали или смъмряния спрямо нашето „представяне“. Липсата на такива очаквания от отсрещната страна може да бъде много стряскаща първоначално (и това да буди известно негодувание), но е и много освобождаващо да можем свободно да изразим нуждите си. Единственото изключение от това правило е, очакването ми към клиентът да става самостоятелен с времето.
Често клиентите се питат: „Какво ли ще си каже терапевтът за мен, ако му/й споделя това?“. Всъщност терапевтът (,работил достатъчно осъзнато върху собствената си житейска история,) няма да си каже нищо. Защото в терапията личната позиция на терапевта по даден казус не е от значение. Да, ние, терапевтите имаме лично мнение по множество въпроси, но в терапията на друг човек, не става дума за нас, а за другия човек. Чувствата и мислите на клиента са такива, каквито са, и терапевтът може да ги понесе без да се срине от тях. Представете си метафората за терапевта като огледало, в което клиентът може да се огледа, или гладка бяла стена, върху която клиентът може да прожектира собствения си филм на живота. Може в една защитена среда да изследва този филм, да го преживява, да го паузира, да го оглежда, да го обмисля. Това е много по-движещо и дълбоко променящо – да бъдеш себе си, да се покажеш – без санкция, отколкото съвет какво да направиш и как да постъпиш в дадена ситуация. Ако събереш смелост да покажеш автентичния си Аз ПРЕД СЕБЕ СИ – с всичките недостатъци и слабости, то постепенно започваш да се разгръщаш, подобно на пъпка на цвете. Това е процес, който трудно може да бъде спрян. А пътят към автентичния Аз, с всичките му потребности, желания, мисли, мечти и чувства, е път, който си струва да бъде вървян, защото
Терапията не е цел, а процес.